понеделник, август 04, 2008

Блогът се премести! Пренасочвам...

Би трябвало да бъдете пренасочени автоматично. Ако не се получи, посетете silvina-bg.com/.

За разплащанията

Наскоро ми изпратиха линка към това клипче, в което един човек се опитва да си плати сметката в ресторант с дребни монети, но келнерът не е много щастлив от това. Помня, че с една приятелка направихме този номер в заведение в Пловдив преди десетина години и реакцията на сервитьорката беше подобна.

В днешно време в повечето по-големи магазини и заведения в големите градове у нас проблемът с наличието на прекалено много дребни (или липсата им) може да се реши с плащане директно с банкова карта. Аз предпочитам да плащам така винаги, когато имам възможност. Но... от всички градове в България, където съм опитвала да го направя, най-много проблеми срещам именно в столицата. И то не заради това, че плащам с неподдържана карта или че нямам достатъчна наличност в момента на плащане, например, а защото персоналът в магазини, заведения и кина масово не умее да работи с терминали за такива разплащания. За пример ще ви разкажа най-интересните истински случаи, в които съм била пряк участник и които сега ми звучат смешно, но при случването им не ми беше до смях.

Случай 1: купувам нещо от централния офис на един от най-големите ИТ дистрибутори у нас. По обясними причини предпочитам да не пренасям 500 лв. за покупката в брой през цяла София и решавам да платя с карта. Молят ме да почакам малко, докато повикат, цитирам, "човека, който разбира". Той идва, но според колегите му "не е зле и ние да дойдем да гледаме, ако някой ден някой пак дойде да плаща с карта" (очевидно много рядко срещан случай при тях). "Човекът, който разбира", извършва свещенодействието бавно и с подробни обяснения пред персонала на целия офис - шестима души, които го слушат със зяпнали уста, сякаш за първи път виждат банкова карта и терминал.

Случай 2: на касата на едно от големите столични кина съм. Този случай има подслучаи, в зависимост от това в кое кино се намирам, но общото между тях е, че служителят, от когото купувам билетите, не умее да работи с чип карти, по-точно не знае къде в апарата да пъхне картата, така че да се прочете чипът. Аз се опитвам да му помогна и да бъда максимално описателна, като казвам: "На терминала има дупка, ето там, отдолу."

  • Подслучай 1: служителят твърди, че "тая дупка не е за това". При моето настояване, че е точно за това, той, ядосан, че го занимавам с глупости (по негова преценка), така набутва картата в терминала, че тя не само не се чете, но терминалът блокира, а картата отказва да излезе. Излиза след десетинаминутно сериозно дърпане.

  • Подслучай 2: терминалът се намира върху бюрото на служителя. Служителят вади картата от терминала, пъха глава под бюрото си и се оглежда за дупка.

  • Подслучай 3: младата служителка се изчервява и ме поглежда възмутено, без дори да доближи картата до терминала.



Кога ли най-сетне ще мога да пазарувам с карта, без да разказвам подобни случки след това? Или може би тогава ще започнат да ми липсват?

Етикети: , , , ,

3 коментар(а):

на 13 август, 2008 13:22, Blogger Silvina каза...

Както изглежда, от 2005 г. насам нещата не са се променили много... Поне в днешно време, когато извадя карта, не ме питат какво е това.

 
на 14 август, 2008 00:24, Anonymous yoalbo каза...

О-о, мислех си, че само с мен се случват такива неща: За опашките и още нещо…

 
на 14 август, 2008 23:22, Blogger Silvina каза...

За съжаление, не само на теб - при мен и с опашките историята е същата.

 

Публикуване на коментар

<< блог