Силвина

За рождения ден, за малките камъчета и културата

Придобивам навика да блогвам доста след като събитията, за които пиша, са изтекли, но тази седмица нямах никакво време и сили да седя и да пиша. И сега съм доста замаяна, но имам достатъчно будни мозъчни клетки, за да мога да съставям изречения, и то без много грешки.

Първо ще кажа две думи за рождения ден. Много благодаря на всички, които ме поздравиха! Няма да ги изреждам, за да не пропусна някого, но те си знаят. :) Всички ме зарадвахте много. Описанието на това как празнувах ще пропусна. Който се пита защо, да погледне горе вдясно - там, където пише, че тук за лични неща не се пише. Мога само да кажа, че беше страхотно.

Сега ще се върна на изминалата седмица, която беше интересна за мен заради културните прояви и чуждестранните гости в Пазарджик. В два дни един след друг в театъра имаше интересна постановка и беше открит филмовият фестивал "Европа е тук".

Във вторник в театъра беше постановката на "Януари" на Йордан Радичков. С нея гостуваше театрална формация "Мелпомена". Театърът не ми е любим, предпочитам киното като начин да се разкаже история, но ми беше интересно да видя тази постановка, така че отидох. Не съжалявам. Беше изиграна много добре, накара ме да се замисля, а и ме зарадва това, че залата беше препълнена. Прибрах се късно след това, легнах си още по-късно, а на следващия ден радиостанциите работеха, така че пак станах в 6.30 и бях на работа.

Тогава беше и по-интересното за мен събитие - откриването на филмовия фестивал. Отдавна съм киноманка, но напоследък все по-трудно се намират филми, които човек да си струва да гледа или след като ги е видял, да не съжалява, че си е загубил напразно два часа от живота. И да има интересни филми, те рядко стигат до кината. Затова ме зарадва новината за фестивал на киното, и то на европейското и точно в Пазарджик.

Преди фестивала имаше пресконференция в Общината с неговия патрон - Димитрис Куркулас, председател на делегацията на Европейската комисия у нас. Тук идва времето да разкажа за малките камъчета, които могат да обърнат колата, но за щастие, не успяха да развалят общото впечатление от събитието.

Първо, бях изрично предупредена, че Общината ще се охранява строго. Казаха ми да си нося лична карта, прескарта и да се приготвя едва ли не да бъда изправена до стената и преджобена поне два пъти. Когато малко преди 17.30 (началния час на пресконференцията) приближих входа на общината, там обикаляха кордони с полицаи, но никой не ме спря! Никой не обърна внимание на това, че влизам през парадния вход. На гишето, където обикновено в делнични дни се записват всички лични данни на влизащите в сградата, също нямаше жив човек, дори беше затворено. Хората почивали - беше национален празник, все пак. Така напълно необезпокоена влязох в сградата, където се намираха Куркулас, международната делегация, която го придружаваше, кметът и елитът на Пазарджик.

Следващото, което ми направи впечатление, беше подредбата на масата за гостите. Всичко беше точно по протокол на пръв поглед - няколко чинии със сладки и минерална вода за всеки от гостите. Но само на пръв поглед всичко беше наред. Сладките бяха увити в станиоли, които след изяждане на съдържанието нямаше къде да се изхвърлят, освен да се метнат на масата. Самите сладки бяха прекалено големи, което предполагаше, че този, който е решил да се почерпи, трябва да гризе ронливата толумбичка или каквото друго му се е паднало, като си криви лицето в неестетични гримаси и си цапа костюма с трохи или парченца шоколад, според случая. На такива събития се сервират дребни сладки! Да погледнем и към минералната вода. За всеки гост беше сервирана половинлитрова пластмасова бутилка. Дотук добре, но забелязвали ли са организаторите, че вода се пие с чаша? Такива за повечето гости нямаше. Пред Куркулас и кмета видях, но другите явно не бяха смятани за толкова културни, че да пият от чаши, и им беше оставено да надигат шишетата, ако ожаднеят.

Следващо камъче: програмата на фестивала. Всеки гост получи папка, която съдържаше брошури с анотации за всички филми, които щяха да бъдат прожектирани, и програма на фестивала. Всичко беше изпипано, материалите бяха отпечатани професионално, с добър дизайн... но програмата беше на един лист, копиран на ксерокс! По един такъв лист беше поставен във всяка папка, така че да бъде първото нещо, което човек вижда при отварянето й. Точно там би трябвало да се намира програмата, но не и в този вид.

Последните камъчета изтърси кметът Иван Евстатиев със своите изказвания. Той по принцип не се слави с блестяща мисъл, но поне на подобно събитие можеше да бъде по-сдържан, да се придържа към онова, което му беше написано като материал за четене, и да не бъде многословен в отговорите на журналистически въпроси. Но той не пропусна възможността да се изяви. Не запомних всичко, но най-голямо впечатление ми направиха две неща. Първо, кметът допълни изказване на Куркулас, което по протокол е недопустимо - кметът на един провинциален град, бил той и областен, стои по-ниско в йерархията от председателя на ЕК за България, и би трябвало да изслуша думите му, без да показва неуважение като това да разяснява думите му. Второ, когато кметът връчваше подаръци на Куркулас в края на срещата им, му подари и компактдискове с произведения на Иван Спасов и изпълнения на Ансамбъла за народни песни и танци, придружени с "бисерно" изказване. То беше следното: "Тези компактдискове можете да си ги слушате вечер, когато се приберете вкъщи след тежкия труд, или сутрин, в колата". Ако кметът прочете това, бих искала да му обърна внимание върху два факта:

1. Димитрис Куркулас живее в 21-ви век. Той знае, че един компактдиск е предназначен за слушане, а не за да го върти на пръста си, примерно.
2. Димитрис Куркулас е възрастен човек, който сам организира дневния си режим. Той няма нужда от напътствия кога и къде да слуша музика, дори би могъл да ги възприеме като опит за обидна намеса в дневния му режим.

С това пресконференцията завърши и се пренесохме в зала "Маестро Георги Атанасов", където беше официалното откриване на фестивала. Церемонията беше тържествена и ми хареса, въпреки многото грешки при превода на английски език. Почувства се, че събитието е значимо и е не само национално, а и международно.

След церемонията по откриването беше и прожекцията на първия филм - "Лиля завинаги". Филмът ми хареса много. Беше силен и въздействащ. Като знаех, че е съвременен европейски филм, очаквах или опит за нещо комерсиално в стил "холивудски филм", което не може да бъде сполучливо - Европа не е Холивуд и по-добре европейските филми да имат свой облик, вместо да се опитват имитацци, - или арт кино (дефиниция за арт филм: такъв, който никой не гледа, а онзи, който го е видял, не знае за какво става дума в него). Този филм обаче не е нито едното, нито другото. Историята е разказана просто, ясно, без излишно украсяване и преиграване. Щеше да е и още по-добре, ако ги нямаше коментарите на действието, които слушах в залата. Пример: главната героиня е изоставена от майка си. Момичето държи снимката на майка си, вади запалка от джоба си и от съседния ред чувам: "И с'я к'во, ще я пали ли?" "'Ми, май да". Хора, когато сте на кино, не забравяйте, че до вас може би седи някой, който иска да гледа на спокойствие! Като се изключи това, бях много доволна от филма и се надявам и другите на фестивала да са също така добри.

Между другото, онова, което се каза на пресконференцията, можете да прочетете тук.